Когато слязоха в града, вечерният здрач се беше сгъстил. От дворовете на къщите долитаха весели гроздоберски песни, придружени от свирене на акордеони.
— Не! — гузно отговори тя. — Откъде мога да ги познавам?
Градският часовник удари полунощ. Отвън долиташе шумът на близката пенлива река и тънко благоухание на съхнещ тютюн.
Различни са версиите за прототипите на героите от романа, но едно е ясно – Димитър Димов със сигурност черпи вдъхновението си от действителни лица и събития и самият той не го крие в най-близките си кръгове.
Ирина тръгна между лозята по остатъците на един древен римски път, за който учителят по история в гимназията твърдеше, че е от времето на император Траян. До зидовете, които укрепваха наклона, за да не се рони почвата, растяха градински чай и къпини, пожълтели от есента, и шипки с оранжеви плодове. Някои от лозята бяха вече обрани и пусти.
Иван няма деца, но именно той се оказва по-предприемчивия и наследява семейния бизнес. Георги има трима синове – Александър, Стефан и Крум, като последният получава най-голямата част от наследствто на чичо си. В романа са включени образите на тримата братя като прототипи на Барутчиеви. Чапрашикови създават марката Ориенттабако и за тях се смята, че първи успяват да намерят европейска почва за българските тютюни.
Това можеше да попречи на влизането й в медицинския факултет.
Бързият му и неочакван въпрос я смути. Нямаше никакво вълнение в гласа му, нито в очите му. Това бяха познатите остри, тъмни и пронизващи очи, без влажната сладникавост на учителя по пеене, без овчата покорност на влюбените й съкласници.
— Аз не те очаквах рътлина толкова рано — каза той, като подаде ръка.
Боженишки Урвич – един от последните стожери на Втората българска държава
— Ще те придружа до града — рече той, като хрупаше гроздето с удоволствие.
— А няма ли да се омъжиш? — Той се усмихна, но Ирина не забеляза това.
— Значи, амбицията ти е съвсем безнадеждна!… Прости ми, че ти говоря така.
Стори й се, че той не би разсмивал по тоя начин едно момиче от своята среда. Оскърбена малко и потисната от собственото си държане — не трябваше да се смее на остротите му толкова високо — тя реши да си отиде в къщи. Взе една кошница с десертно грозде и незабелязано от никого се отдалечи от лозето, без да се обади дори на братовчеда си Динко — едно селско момче с шаячни дрехи и цървули, на което Чакъра даваше малко скъпернически безплатна храна и квартира, за да учи в гимназията. Срещу това роднинско благодеяние Чакъра го използваше през лятото за полската работа в лозето и тютюневата си нива.